English Български

Текст и интервю от Весела Ножарова за книгата "Българската нова вълна". Тази двуезична книга (на български и английски), са представени 101 репрезентативни фигури от авангарда на съвременната българска култура избрани от списание Едно:

Преди повече от 10 г. Самуил Стоянов дебютира с изложбата „Градът". Серията от неочаквани и вълнуващи живописни платна, бе подредена в галерията на същата тази художествена академия, която току що бе завършил. В картините му градът е едновременно познат, спокоен, обичаен, но зад тази обичайност се крие скрита картина, неочаквани обрати, екзистенциална драма. Именно тази чувствителност към скритите образи, към мистерията в на пръв поглед прозаичната реалност, остана важен двигател и в следващите му работи. В личен план, Самуил Стоянов пое по свой уникален път. Не замина да гради кариера в чужбина, не остана и в София, върна се в родния си град Добрич и остави енергията на изкуството си, огромната си работоспособност и активната гражданска позиция, да го представляват. В участията си в общи изложби, той запази онази неочакваност и провокативност, с която започна пътя си. Те му донесоха през 2009 г. и наградата База. В самостоятелните си изяви, целта е като че ли още по радикална. Иска да има активна роля в света в който живее, да накара хората да се замислят, да се променят.
Работата Как виждаш България? от 2007 е ироничен, но и по медицински прецизен и безпристрастен поглед към начина, по който гледаме на националната си идентичност.

Как виждаш България?

Много интересен въпрос. Никога не съм мислил, че някой ще ме пита затова. Първоначално, когато кръстих така работата си имах предвид този въпрос да остава без отговор. Тоест, ясно беше, че аз няма как да получа отговора на всички хора, които видят самата работа. В някакъв смисъл той би трябвало да „пренесе" човека, който вижда работата и чете заглавието в някакво субективно пространство, без почти никакви ориентири. Имаш схема пред теб, имаш точна таблица, но няма на кого да дадеш отговор, а и си сигурен, че отговорът ти зависи от това какво знаеш, какво не знаеш, какво си учил, какви лични преживявания имаш. Не може да е съвсем реалистичен. Още повече, че първоначално работата беше измислена като пощенска картичка, която да се раздава на чужденци. Това беше след като спечелих един конкурс на галерия „Буларт", Варна през 2005 г. и после от галерията раздаваха тия картички на Истанбулското биенале същата година.
Бих искал да дам точен и пространен отговор, но наистина ми е трудно. За мен самия България не е толкова нито държавата, нито страната, нито историята, нито родината ми, а обществото, в което живея, самите хора и взаимоотношенията между тях. Интересува ме какво и как може да се подобри и развие, така че отговора ми на въпроса „Как виждаш България?", е че я виждам като възможност, не предизвикателство, възможност.

Какво те накара да посегнеш към тази чисто медицинска образност?

Нося очила още от 4-5 годишен и все още си спомням светещата таблица в кабинета на очния доктор, дебелите тъмни пердета и емоцията при смяната на различни лещи, старанието да видиш и назовеш възможно по-малко изображение или символ от таблицата. От друга страна намирам смисъл и ирония в извеждането на това средство за проверка на зрението извън контекста му на медицински кабинет и предоставянето му в „ръцете" на зрителя и подтикването му да направи автотест, независимо дали самата работа е под формата на картичка, страница от книга или на светещо табло, пред което така или иначе никой сам не може да прецени на какво разстояние е медицински точно да застане, за да си направи реален тест. Така медицинското съоръжение превърнато в изкуство може да създаде лични взаимоотношения с всеки отделен зрител. Всичко е схематично и математически точно, така че няма как един да вижда едно, друг друго, както това може да стане например с някаква абстрактна картина или с многозначително видео. Всички виждат едно нещо, но си мислят за различни работи.

Как тази работа се възприема в България и как в чужбина?

Както споменах преди малко, първоначално тя беше замислена като нещо адресирано към чужденци, като целта беше да се създаде някакъв смут у зрителя, понеже така или иначе минимална част от не българи биха разпознали политическата карта на България. Тя не е като картата на Италия или Щатите. Честно казано аз не разбирам защо тази работа се оказа най-репродуцираната ми работа и с най-много участия. Била е отпечатвана на покана за две различни изложби представящи българско изкуство в чужбина. Това ме прави щастлив, макар че аз самият не мисля, че бих я използвал затова. Когато първото светещо табло „отиде" в Културния институт към Външно министерство, идеята на Весела Радоева беше то да стои в залата за пресконференции. Честно казано нейната идея и смелост ме удивиха. Всъщност впоследствие май други хора много бързо я махнаха оттам. Преди две години това същото табло участва в изложба с пейзажи от България (на Аполония), което също намирам за много вдъхновяващо. Наскоро пък получих запитване от испанска галерия за участието на светещото табло на панаир в чужбина.

Чувстваш ли се разбран от публиката?

Да, макар че „публиката" е много обширно понятие. Според мен има различни публики. Има професионална публика, непрофесионална, има хора, които каквото и да направиш няма да те харесат, защото не искат. По принцип смятам, че няма смисъл да се старая да бъда разбран от всички, нито пък изкуството ми да остане за вечността. Най-много ми харесва, когато моя работа предизвика въодушевление у хора, които не са професионално образовани и ангажирани със съвременно изкуство.

Има ли граници, които изкуството не бива да преминава според теб? Ти поставяш ли си граници?

Те границите съществуват така или иначе. Всеки човек е ограничен в собственото си тяло, собствените си възприятия и т. н.. За мен свободата по-скоро е вътрешно състояние, така че не ми се налага да се ограничавам в това, което показвам отвън, тоест това което правя като художник. Иначе за изкуството като цяло, то също се движи в определени граници, защото така или иначе изкуството е част от живота.
За себе си мога да кажа, че целенасочено не залагам на агресивни изразни средства, защото това ми се струва прекалено лесно и първосигнално.

Какво искаш да промениш с работата си?

От няколко години живея в Добрич и една от причините затова, е че искам да допринеса за подобряването на културната обстановка тук. Организирах няколко изложби като последната („Рецепти") беше истинско постижение, най-вече заради реакцията на хората, които дойдоха. Повечето за първи път виждаха на живо съвременно изкуство и въпреки това цареше голям ентусиазъм. Разбира се най-важното е, че в изложбата участваха страхотни художници.
Наскоро участвах в учредяването на гражданско сдружение „Граждани в повече", което има за цел да влияе върху развитието на Добрич. В него участват хора с различни специалности, в това число и няколко активни архитекти, така че освен другите неща с тях предстои да изготвим и предложим правилник и схема, с който да се регулират градските обществени пространства. Опитваме се също и да даваме мнение и да работим по текущи общински проекти свързани с градското планиране. В момента е нещо страшно, защото се отпускат много пари по различни фондове, а с тези пари могат да се направят и се правят големи поразии.